Забравеният Букурещ от началото на 21-и век.
един град, който е до вас, но може би не сте виждали така.
Степан Поляков
Ходенето до Букурещ обърква хората. Там те попадат в почти централноевропейска столица, но също и в провинцията. Столичани са претенциозни. Обаче за пет долара пък са готови цяла нощ да бъдат гид на чужденеца. Букурещци безпогрешно го разпознават. А каква столица е оная, в която чужденецът от шестстотин метра си личи.
Тази атмосфера започва още от границата. Като ме видяха, митничарите им взеха да се мотаят, да се попипват, да се влачат нагоре-надолу. Беше ясно, цялата пантомима е за няколко долара повече. Дадох им ги. Но нищо не дадох на пътните полицаи, които ме спираха със същата идея още три пъти за осемдесетте километра от границата до града. Не се ядосаха много. Или не го показаха. Във всеки случай не са нахални като сръбските.
Влизането в Букурещ е като във всеки провинциален град. Защо не Перник или Казанлък. Няма осветление, табелки, входна магистрала.След първия светофар се оказваш на гробището. На оградата на което, Фиат са решили, че е най-ефектно да си сложат рекламата. Иначе румънската столица има какво да покаже. Почти целият стар център е построен между началото на века и трийсетте му години от французи в стил, който по-образованите местни жители гордо наричат “Интербеллика”, с две “л”. Старото заведение “Лидо” например е истински шик. Неприятното е, че с изключение на подобни тежки заведения, няма къде един чай да изпиеш. Просто няма къде. На всичкото отгоре Чаушеску е застроил града с въображението на латиноамерикански диктатор. Няколко широки авениди неизменно отвеждат до едно и също място – Президентския дворец. А той е втората в света по площ държавна сграда след Пентагона, няма да пропуснат да те осведомят хората от Букурещ. С което приключва и отзивчивостта им. Те и помежду си не си говорят. Поне двайсетина пъти видях петима души, които стоят в спряла дачия и устите си не отварят дори.
Румънците от по-големите градове са луднали по модата на тужурките и габардинените панталони. Носят ги навсякъде и по всяко време. Основната цветова гама е в сиво, черно и тъмносиньо. Обувките им са такава естетика, че човек с малко повече вкус, не би позволил и на собственото си погребение да му ги обуят. Аз естествено си помислих, че тези хора не могат да са толкова мрачни и че най-вероятно съм се натъкнал на някакво ужасно съвпадение. За да разбера каква все пак е истината, реших да направя малък експеримент. Щях да ги питам, докато започна да получавам нормални отговори. На простичкия въпрос в каква посока е река Дъмбовица трима само изпръхтяха срещу мен, а други двама така заръкомахаха, че трябваше да отскоча, за да не ме цапнат в носа. Не се отказах, реката вероятно беше нещо твърде абстрактно за тях. Смених я с думата “Exchange”, тук поне имаше нещо материално. Тази втора стъпка беше още по-обезкуражаваща и от първата. Не ме удостоиха и с поглед. Оставаше ми последна възможност. Влязох в една бакалия, където имаше и няколко маси. Запътих се към някакъв чичо, който очевидно от часове пиеше бирата си и съвсем не изглеждаше заможен. Предложих му да го почерпя още една. Изгледа ме сякаш пред него беше застанала брадата жена с бял хипопотам. Остави мълчаливо парите си на масата и напусна. Оттук нататък беше ясно, ако исках да видя нещо от града, трябваше да спра да се размотавам без план.
Още същата вечер се отправих към старата част на града, онази с големите аристократични къщи, къщите на чокоите. Повечето са били строени между двете войни. Вървях на юг от моя хотел Астория. Изведнъж се натъкнах на може би най-подходящата за Букурещ гледка. Бях застанал край полутъмна двуетажна къща. Отвътре проблясваха червени светлини, а на входната врата беше поставен голям дървен череп. Край тротоара беше паркиран черен микробус. Надникнах вътре, за да видя ковчега. Нямаше го. Тогава заблъсках с чукчето по вратата. Никой не ми отвори, нищо не се раздвижи. Продължих да блъскам. В този момент ме осветиха фаровете на кола, която спря с работещ двигател зад мен. Полицията. Те си стояха, а аз потропах отново. В края на краищата разбрах че е безсмислено и си тръгнах. Полицаите също. Другаде не бих се държал по този глупашки начин, но цялата страна е пропита от историята за Дракула. Аз предпочитам да вярвам, че той все още се надига преди полунощ от мъртвешкото си ложе някъде из Румъния. Мнозина от възрастните румънци легендата ги отвращава. Смятат, че вампирът е по-лоша реклама за републиката и от застреляните през 1989-а студенти. Независимо от солидните приходи, които приказката носи на туристическата индустрия, особено за град Брашов, откъдето е кръволокът. Не само това, убедени са, че Брем Стоукър, който преди повече от сто години романизира легендата, е част от световния империалистически заговор срещу Румъния. Някои от младите интерпретират не по-малко магически сюжета. Феодалът Влад Цепеш, прототип на Дракула, въвел такива закони във васалството си, че имало обществени чешми със златни и сребърни чаши в тях, които никой не крадял, макар те да си стояли там и през нощта. Крадците били набучвани на кол. Забелязах известен възторг у младото поколение, когато споменаваха това наказание.
Продължих нататък. Вървях край къщи с история, големи богаташки домове. Някои бяха запустели, на други от прозорците едва се прокрадваше някаква светлинка. Прозорците не бяха мити поне от национализацията насам. Надниквах там, виждах обширни помещения, които някога са били бляскави светски салони. Сега там обитателите им съхраняваха ценни томове в разклатени библиотеки край мухлясали стени. Не се бавих много с надничането през прозорците Имах цел. Тя се наричаше “Rock Cross” ("Скален кръст"), най-известният и луксозен букурещки публичен дом на трийсетте години. Намира се на улица "Теодор Аман". Тя пък е перпендикулярна на друга популярна сред хайлайфния ъндърграунд на Букурещ -"Трансилвания". И по-точно "Трансилвания" № 1, където допреди година се е помещавал съвременният вариант на "Скален кръст" с неограничена продажба на марихуана и оглушителен Лед Цепелин. Сега и бардакът, и сборището пустееха. Огледах се и прескочих оградата на по-възрастното заведение. Напънах входната врата, но нямаше нужда. Тя едва не излезе от пантите си. Вътре беше тъмно и влажно. Осветих със запалка и промълвих “О, Господи!”. Барът си стоеше, а край него и меките мебели, по които са седели банкерите с момичета на колене преди да се оттеглят из стаите. Заобиколих го и хлътнах из тях. Там още си стояха тоалетките от черешово дърво. Смятах да се поровя за нещо ценно, но както вървях, се оказах в пълна тъмница. Продължих напред, но по някое време усетих, че се въртя в кръг. Обземаше ме и клаустрофобия. Като капак запалката ми съвсем се нажежи и можех да я използвам само за по няколко секунди. Както опипвах пътя си, се фраснах в някаква врата. Натиснах бравата и се оказах на улицата, но не на “Теодор Аман”. Нормално, високопоставените особи трябваше да излизат не оттам, откъдето са влезли. Свежият въздух ме цапна в муцуната и ми напомни, че бих могъл да си прекарам нощта и по-приятно. Пак по заведения, но не такива, в които се блъскаш само в призраци и врати. Повъртях се малко из квартала, за да открия някоя окъсняла девойка. Габриела беше третата, която заговорих. Тя не ускори крачка. Обратно, усмихна се и започна да ми обяснява с подробности как да стигна до безсмисления адрес, за който бях попитал. Вече знаех, тази ще е.
- А кое е най-приятното място, където може да изпием по чаша вино? – предложих, след като се представих.
- Липскан е кварталът. Но нека преди това ти покажа нещо – поведе ме Габриела към една от най-внушителните постройки в целия район. Малко след 1989-а я наел шефът на местното представителство на "Ериксон", но сега и той я давал под наем. Какво искаше да ми каже тя с тая история така и не разбрах.
Липскан е щуро място в петък и събота вечер. Клубовете се състезават по смайващата си архитектура. Както си тръгнал от третия етаж по стълбището, следвайки стрелките за WC, внезапно се оказваш под земята. Нямаше да е чак толкова фатално, ако там, долу, диджеите не пускаха иначе разнообразната си музика поне два пъти по-силно от тази и в най-шумния софийски локал. Освен това май не са и чували за откритието Климатик, а посетителите вътре, като всички балканци, до един се надяваха точно тази нощ да спечелят Световното по пушене. Ефектът от тази комбинация е като от топовен изстрел до ухото ти.
Преди да потънем долу с Габриела седнахме да вечеряме. Тя ми разказа, че работела за италианското посолство. Говореше три езика. Опитвала да събере пари за самостоятелно апартаментче в приличен квартал. “Трябват ми 6-7 хиляди долара още и ще заживея нормално”. Засега все още била при родителите си. Историята, на майка и баща й е типична за онези времена. Това е историята на ентусиазирани провинциални младежи, които се срещат в столичната фабрика. Обикнали се, оженили се и държавата ги настанила в къщата на доскоро богата дама от албански произход. Бабата, вече 90-годишна, продължавала да притежава стая в къщата си.
- Тази жена не ви ли мрази, Габриела? – впуснах се без да се усетя в нещо бездънно.
- Не, защо да ни мрази? – погледна ме учудено водачката ми и аз разбрах, че е по-добре да спра дотук, за да не си проваля съвсем нощта.
Из клубовете атмосферата беше толкова хедонистична, че сигурно поне двайсет пъти съм се изчервил. Поне нямаше кой да забележи. Едва бях хвърлил якето си и една мацка вече потриваше задник в мен. Отдръпнах се и погледнах извинително към Габриела, но тя ми се усмихна насърчително. Небеса!, тези май бяха новата Куба, но още не го знаеха. В някакво отношение дори я бяха задминали.Тръгвахме се и хлапетата, които бяха наизлезли вън да си поемат дъх, като ни чуха да говорим на английски, вкупом закрещяха “Fucking Americans! Fucking Americans!”. Шофьорът на таксито също реши да им го върне на скапаните американци и включи седморната тарифа.
Слязохме пред "Астория" и на входа на хотела аз опитах да целуна Габриела. Тя се извъртя, целуна ме по бузата и вдигна пръст:
- Виж сега, ние тука, в Румъния, не го правим така. Първо се започва с малка целувчица. На румънски – попик. После идва другото.
След което пъхна в ръката ми телефонния си номер, промълви “Не забравяй, попик!” и изчезна в тъмнината.
На сутринта беше време да видя и друга част от живота на столицата. Първо минах през булевард "Христо Ботев", съвсем в центъра, само за да чуя от крачещите по него, че нямат представа кой може да е той. “Звучи като да е българин”, предположи един. Не се възмутих. Аз да не би да знаех кой Василе Първан. А оттам право към този квартал се отправих. Знаех, че е някакъв квартал подобен на софийския Филиповци, макар и по-малък. До него водят два трамвая, в които с всяка наближаваща спирка, публиката става все по-вдъхновена. Скачат, смеят се, бият на шега жените си. В този район има доста църкви и всеки път, като видят някоя през прозореца, бабичките започват енергично да се кръстят. В тази всеобща веселба има нещо от създаването на света. Таксуването в букурещките трамваи е като в София и естествено почти никой по маршрута към “Василе Първан” не си дупчи билета. Аз се минах само на отиване. Не е скъпо, около петдесет стотинки е. Тарифата на такситата е също като на софийските. Разбира се, освен, ако не си “мръсен американец”, който тъкмо излиза от нощен клуб. Неясно обаче защо разстоянието от Халите до Младост например в Букурещ ще ти излезе почти двойно по-евтино. Както и очаквах квартал Василе Първан се оказа класическо гето, пълно с дружелюбни хора и спретнати хлапета. Пих лимонада с тях и след час-два си тръгнах.
Същата вечер с Габриела се разхождахме из града. Много се впечатлих, че и след полунощ навсякъде се продават цветя. Попитах я защо. “Ами може някой да поиска да купи цветя за приятелката си”, отвърна. Сетих се, че този някой трябваше да съм аз.
На другия реших, че е време да сменя атмосферата Искаше ми се да видя нещо типично от страната. Извадих картата и затърсих някой не особено отдалечен, но извън влиянието на Букурещ град. Най-подходящ ми се стори един в подножието на Карпатите с трудно произносимото име Бузъу. Всички букурещци, с които споделих плановете си, се хванаха за главата: “Ти си луд, как ще ходиш в тая провинция!”. И още: “О, но това е ужасен град! Нямаш представа какво е шосето дотам!”. “Наистина ли?”, учудвах се любезно, но вече знаех, че никой не може да ме спре да тръгна за Бузъу. Макар да ми се стори, че и непознатите това опитват. Без никакво обяснение охраната на Gare du Norde /която иначе си е Централна гара/ ми забрани да се движа сам из нея. Като начало ми зададоха малко странния въпрос защо съм тук. “Ами, за да пътувам”, засмях се, но двамата полицаи ме изгледаха доста недоверчиво. Сякаш не им се вярваше, че някой ей така би тръгнал из страната им. А след приказките за шосетата, май беше по-разумно да пътувам с влак. Така или иначе, униформените ме придружиха до касата и не се отделиха от мен, докато не се качих на влака за Бузъу. Еднопосочният билет излизаше около 10-ина лева.
Към пет следобед стъпих на централния площад в близо двестахилядния град. Беше неделя, но навсякъде имаше хора. След като се настаних в хотела (и той с някакви скали в името - Пиетри... еди какво си), излязох да поразузная малко навън. За разлика от столицата тук имаше достатъчно барове. А градът изглеждаше много по-чист и спретнат. И до днес не ми е ясно защо всички в Букурещ се завайкаха, като чуха Бузъу. Хлътнах в първата изпречила ми се сладкарница, защото нямах търпение да разпитам за нещо, което развихряше въображението ми. На двайсетина километра в северозападна посока се намираше истински действащ вулкан. Представях си зарева, лава по склоновете, отровен пушек, земетресения... Щом сервитьорката се приближи до мен, преди да си поръчам каквото и да е, аз преминах към най-важното.
- Извинявайте, искам да ви питам нещо. Как точно изглежда вулканът ви?
- Ами как... Добре изглежда. Меню ще искате ли?
Бях чужденец и за половин ден се превърнах в местна знаменитост. Минувачите непрекъснато се обръщаха след мен, само дето по име не ме знаеха. Затова и нямаше как да не разбера за другия чужденец в града. Унгарски журналист, дошъл тук специално заради вулкана. С Габор решихме заедно да идем дотам. По пътя го попитах дали наистина чак толкова се отличаваме от местните хора и затова е този интерес към нас, или по-скоро те са едни непоправими клюкари. “Разбира се, че се отличаваме. Я пусни няколко цигани в Африка да видиш няма ли да е същото”, беше краткият му и загадъчен отговор.
Румънците имат съвсем друга представа за самите себе си. По всяко време са готови да обясняват, че Румъния е Исландия на Латинския свят в Източна Европа. Това малко оплетено геополитическо описание трябва да означава, че страната е последният остров цивилизация на континента. После идват Балканите.
Румънският език също се оказа нещо не съвсем ясно като произход. Имат например две думи за приятел: амик (На испански е амиго) и приятел (на български приятел). Кокошка е галина (на испански гаийна). Петел обаче е... кокош. Не издържах и избухнах в смях, когато един румънец ми зададе следния въпрос: “Абе английската дума за пушка е rifle, румънската е puska, как е на български?”.
През последната си нощ в Бузъу отидох да поседя малко край паметника на жертвите на Секуритате от 1989-а. Четирийсет и пет души, повечето двайсетинагодишни, са застреляни в града по време на декемврийските събития. Паметникът е точно пред Кметството и ми хрумна какво ли е да минаваш всеки ден оттам, няма откъде другаде, с мисълта, че детето ти е загинало напразно, ама абсолютно напразно. В центъра на Букурещ пък има цял комплекс, който се нарича “Гробището на героите”.
След като си тръгнах оттам, се запътих към единствения стриптийз бар на Бузъу. Не го направих от цинизъм, в провинцията контрастите са един през друг. Този стриптийз се оказа най-странният, който изобщо някога бях виждал. Първо, не се плащаше никакъв вход. Освен това вътре танцьорките бяха повече от посетителите, а водката не струваше повече, отколкото във всяка кръчма из “Василе Първан”. От какво живееха тези...
На път към стаята си заседнах в хотелския асансьор. Докато се оглеждах за някакъв алармен звънец, попаднах на следните полезни инструкции: “In case of fire (В случай на пожар): Keep calm! (Запази спокойствие!) Pay the bill! (Плати си сметката!) Run! (Бягай!).”
Букурещ ме посрещна дъждовен и още по-студен. Което пък мене ме направи съвсем недоброжелателен към малките му недостатъци. Открих, че съм потресен, макар да я виждах за кой ли път път, от огромната недостроена сграда, която още през 1988-а е била предвидена за Национално радио. Административният център на града всъщност е осеян с подобни вкаменелости. Някаква румънска интерпретация на възторга от окончателната победа на пролетарската революция. Нали не сме забравили фразата “Втората най-голяма след Пентагона...". Развеселих се чак, когато видях една двуетажна къща в старата част. Долната й част беше превърната в офис. Чисто бялата боя светеше, табелките на фирмата се четяха от километри. Не така изглеждаше вторият етаж. Там кирпичът се ронеше, последните късчета боя се бяха отмили с някой дъжд още през седемдесетте години. Цялото впечатление беше сякаш новите собственици са искали да кажат: “Майната им на ония горе!”.
Затова се обърнах, пратих един въздушен попик на Букурещ и без съжаление го напуснах. По пътя към България се сетих, че някъде бях чел с какво Румъния е останала в световната история. Тя била единствената страна, която римляните доброволно напуснали. Деветнайсет века по-късно случката се повтаряше в съвсем личен план.