Лаос: Най-демократичната Народна република

Степан ПОЛЯКОВ

- Добър ден, другарю и добре дошъл в Лаос – поздрави ме на чист български полицайката от паспортния отдел на летището във Виентян. Получаваше се така, че, ако са те пратили да следваш през осемдесетте в София, ставаш важна клечка в будката за паспорти на летище, което е толкова пусто, че, ако в този миг попаднеш нейде из Сахара, ще вземеш да се притесняваш от задръстванията там. Тази позатлъстяла, тъмнокафява азиатка с големи влажни петна под мишниците на униформената риза ме гледаше сякаш току що е пристигнал любимият й партиен ръководител – гледаше ме с топлина и уважение. Очевидно нямаше представа, че от нашата народна република не е останало кой знае какво. Най-малко пък носталгия по нея. Учудващо ли е, че четири от последните пет комунистически страни в света, са именно в Азия? А половината от четирите - из местата, по които аз се мотаех: Лаос и Виетнам. След едночасово проучване платих трийсет долара и си получих визата, която ми позволяваше да остана петнайсет дни на територията на Народно-демократичната република. Оказвах се с връзки и протекции. Няколкото американци и австралийци край мене висяха доста по-дълго. С моята покровителка си обещахме да се срещнем по-късно в града и да си побъбрим на български. И двамата знаехме, че това никога няма да се случи. За друго бях дошъл. Смятах да се разходя по скелета на праисторическото чудовище Lаo PDR (Lao People`s Democratic republic of Laos или Сатхаланалат Паксатиппатаи Паксаксон Лао на лаоски) oткъм административната му гръдна обиколка в рамките на столицата Виентян, а също и да мина през Етъра на Югоизточна Азия - Луанг Прабанг. Следвах обичайните туристически маршрути, но с повече нюх към балсамираното тамошно общество, отколкото към съмнителните старини, които бяха привлекли онези, все още чакащи за лаоска виза американци. Лаос е сред първите десет в света по бедност и сред най-изолираните държави. На всичко отгоре няма и излаз на море. Другата липса освен морето, която може да се забележи от пръв поглед, са автомобилите. Автомобилът, без който няма да оцелеете и седмица в Лос Анджелис или Торонто, навсякъде из страната, пронизана, обляна и често потапяна от великата река Меконг, е по-скоро сензация и лоша поличба. Може би наистина е малко преувеличено, но там се говори, че частните коли не са повече от двеста (населението през януари 2006-а е било 6 368 481, без незаконородените.) Със сигурност обаче нощните клубове в сто и двайсет хилядната столица са пет (с нелегалните). Можех да започна оттам. Откъде другаде? Във Виентян няма “Макдоналд`с”, няма ирландски пъбове, няма дори кабаре. А виентянските нощни клубове са по-класният тип хоремаг. В тях освен, че се продава някакво безалкохолно, подобно на сайдер или дори на онзи кафяв алтай по лавките в Костенец или Обзор от края на седемдесетте, има и олисели чичковци, които денонощно играят карти и зарове. Само че, партньори на чичовците са оскъдно облечени девойки. Те отвреме-навреме оставят играта, за да потанцуват край пилоните. Всички в Азия са луди по всякакъв комар. Тайландската съпруга на мой приятел изгуби 20 хиляди евро само за една нощ. Парите, които той й беше дал за нова къща. Даде й още после, но това, разбира се, е съвсем друга история. Повечето виентянски момичета дори не смеят да мечтаят, че ще им се случи някой европеец да прекара повече от една нощ с тях. Те и почти не говорят английски. По идеологически съображения. Шефовете им, съдържателите на клубовете, в които работят, през деня са високопоставени комсомолски функционери. “Младост, красота, дръзновение” – как беше?... За дръзновението не е съвсем сигурно само. Те не се надяват и на 10 долара за цяла нощ. Всъщност повечето са доволни, ако могат да прекарат нощта на поносимо място. Между другото, съвсем приличен хотел там струва 15-20 долара. Което означава, че стая със собствен санитарен възел, мацка в леглото и включена закуска е на цената на западноевропейско такси за кратко разстояние или колкото китайска отоплителна печка. Но няма радост в това да лежиш върху подтиснати народи.
Питах моя водач каква точно е политическата система на страната му.
- Демокрация – дори не се замисли той.
- А колко партии имате?
- Една.
- Как тогава провеждате избори?
- Ами нашият президент отвреме навреме организира допитване дали хората го обичат. Ако са започнали да го обичат по-малко, прави избори и на негово място идва вицепрезидентът, а той става вицепрезидент.
- Откога управлява вашият президент?
- От осемнайсет години.
- Той би трябвало да е много добър човек – възхитих се.
- Да, нашият президент е много добър човек – съгласи се събеседникът ми.
Малко го беше надценил. Всъщност Камтаи Сифандон управлява от 2001-ва. Еднолично обаче. Какво ли им се е стоварило на бедните лаосци, че тези пет години да им се сторят осемнайсет? А те са истински бедни. Три четвърти от населението живее с по-малко от два долара на ден, не повече от 3 хиляди редовно използват интернет, радиоапаратите са едва около милион. Което не може да означава нищо друго, освен че в столицата на подобна държава още на третия ден си полудял от скука. Няколкото комплекса с будистки статуи са доста съмнителна атракция, нали? За щастие там всичко е наблизо. Най-вече летището. Взех самолета на местните авиолинии и малко по-късно бях в един от стоте обекта, обявени за световно и историческо наследство от ЮНЕСКО – Луанг Прабанг. По този начин през 1995-а градчето се сдоби с равностоен статут на гиганти като Ангкор Ват и Тадж Махал. А наистина прилича на някаква Копривщица. Калдъръми, къщи с чардаци, пазари за сувенирни боклуци, планини. И много-много храмове. Май бяха 33. Луанг Прабанг е бил нещо като резиденциален град за лаоските кралски фамилии, а храмовете са най-важното и единственото на практика в лаоската душевност. Така че, дали да не го сравним и с Велико Търново или Единбург? Едва ли има смисъл. Градът е изключително добре запазен най-вече заради изолираността си. Макар и на Меконг, но далече от търговските маршрути на реката, тези десет години са първите от вековното му съществуване, когато по улиците му се преследват, препъват и блъскат чуждестранни тълпи. Французи, американци, чехи, поляци, шведи са превърнали в пешеходни зони дори околовръстното. Ами като няма коли. За сметка на това наоколо безгрижно си живеят купища монаси. Петнайсет хиляди жители изхранват 500 духовни лица, които по цял ден висят и напяват някакви мантри. Така е в цяла Азия, не питайте защо.
Както и из други градчета на Индокитай, в Луанг Прабанг се е запазило и френско колониално влияние. Бистра, миризма на кафе и кифлички, келнерите първи ще попитат какво вино ще пиете с обяда си, мосю... Французите стъпват тук едва в средата на деветнайсети век. Овладяват търговията с каучук, кафе, но най-вече с опиум. Чието по-достоверно определение е наркотрафик. Но, когато французите говорят за опиум, използват разни образи като „мълчаливи и грациозни азиатки, които ти приготвят лулата, а тъмните им очи блестят на лунната светлина...” То май започва да звучи романтично. А какво да кажем за “Градът на жените”, както е прозвището на Луанг Прабанг? Романтично или повече като филм на Фелини? Или може би някой ще си помисли, че там има най-много публични домове в Лаос. Не, не, там е по-патриархално, отколкото дори в Трявна. Съвсем доскоро всички мъже трябвало да отслужват военната си повинност във Виентян. А тогава не е съществувал трийсет и пет минутният полет на лаоските авиолинии или някакви пътища, за коли нали няма да говорим. Никакъв шанс да се върнеш. Така че, гледната точка на нас от Виентян е по-скоро романтична. Но какво ли е и да живееш в такъв филм?
От сувенирите най-много се харчат будите – малки, средни, големи, дървени, каменни метални азиатски богове. Предлагат ги мили, усмихнати хорица, които с удоволствие се пазарят, но накрая си готов да им дадеш някой долар отгоре, защото ги знаеш как живеят. Най-скъпи в категорията си са металните буди. Но те са забранени за изнасяне от страната. Само че, никой не ти казва. Мене ме светна един англичанин, който живее там от години. Както не подозираш, на летището ти прибират будата за петдесет долара, ако не вземат тебе да те приберат за „контрабанда с национални ценности”. Така твоята, не на французите, романтика също се озъбва в зловеща усмивка, когато я хванеш под ръка. Всъщност това си е лаоската романтика. Прилича на сестра си – лаоската демокрация. Нещо ми бяха дотегнали тия двете.
Добре че, Луанг Прабанг също има летище.

Лаос, 2006-а г.