Пном Пен – калейдоскопът на изумлението

Проститутки, розови слонове и хевиметъли пият заедно в камбоджанската столица

Степан ПОЛЯКОВ

- Защо не ни дойдеш на гости? Със сестра ми ще ти приготвим нещо вкусно за вечеря...
Минаваше шест следобед, тропическото слънце току-що беше залязло и на мене ми беше първи ден в камбоджанската столица Пном Пен. А любезната покана ми отправи програмната директорка на общинското радио Kiss FM, с която се бях запознал едва преди час. Току-що пристигах от Сайгон, нямах конкретни ангажименти и покрай перспективата за една самотна вечер, както и любопитството да попадна в местен дом, приех веднага. Половин час по-късно се озовах в къща без прозорци и с мебелировка, която предразполагаше към посядане на пода върху меки ориенталски килими. Моята нова позната госпожа Лунг викна нещо накъсано и пронизително на кхмерски. След минути в стаята се шмугна най-крехката и изящна девойка,която някога бях виждал. Имаше чертите на сестра си, но беше десетина години по-млада, на двайсет и две-три. Усмихна се и ми подаде ръка. Стисна моята с неподозирана сила. Двете живееха сами и вероятно й се налагаше да се справя сама с доста от мъжките задължения на една къща. Пихме от аржентинското вино, което бях купил по път, а те спазиха обещанието си. Оризът с червени чушки се оказа най-вкусната азиатска храна, която съм опитвал. Към полунощ благодарих и станах да си ходя.
- Ама няма ли да останеш у нас? - изуми се домакинята ми.
- Едва ли, все пак си имам хотел.
- Да, но в хотела няма да те чака сестра ми. Или може би предпочиташ мен? - усмихна се камбоджанката.
Сега беше ред аз да се втрещя. Огледах ги, но по нищо не личеше да се шегуват. Тогава започнах да схващам. Ако в Южен Виетнам
сексът с местните момичета е поводът за запознанство, вечерният аперитив и по-приятният фитнес, в Камбоджа представлява обществена форма на вежливост. Да си тръгнеш от дома на две дами посред нощ означава да погазиш всички правила на кавалерството и джентълменството.
Шофьорът на посолството ни във Венесуела преди това беше работил в Пном Пен. Една вечер на чашка ром ни разказа как веднъж щял да кара посланика на някакъв много важен прием. Преди да тръгне жена му го огледала и категорично отказала да го пусне преди да е минал през фризьорския салон на съседния ъгъл. Косата му ужасно била пораснала. Той е доста кротък мъж, на около петдесет, и се подчинил, без да протестира. В салона две фризьорки се заели с прическата му. Какво и как са ресали, прилепвали, приглаждали, не разбрахме, но към края на сеанса човекът получил внезапен и мощен оргазъм, какъвто от години не бил изживявал с жена си. Естествено щял да потъне в земята от притеснение. Но девойките дори не трепнали. Жизнерадостно се усмихнали, свалили панталоните му, въпреки протестите му, изпрали ги и... Ами на силното екваториално слънце те изсъхнали за минути. Българският посланик не закъснял за приема.
Тогава не повярвахме на историята му, но още не бяхме ходили в Камбоджа. Чудно ли е в такъв случай, че половината ни сини каски там се изпожениха за местни момичета. Нашите селянчета за първи път в живота си са познали любовта и са осъзнали
значението на думата еротика. Как завършиха тези връзки? Зле. Не бива да водите топлолюбивите си съпруги във Врачанския балкан или под Рилския манастир. Измръзват и стават свадливи.
Ако искате да се забавлявате в Индокитай, направо може да зачеркнете традиционни за американците дестинации като Сайгон или за европейците - Банкок и Патая. Пном Пен е вашето място. С някои малки уговорки и специфики. Никога не бива да забравяте, че в този град има много тъга и още повече призраци. По време на управлението на червените кхмери той е изцяло разрушен от тях, а 500 000 от жителите му са садистично избити. Макар и история отпреди трийсет години, на практика няма човек в съзнателна възраст, който да не е загубил близък по време на геноцида и последвалите го събития. Както се изрази моят шофьор Лунг: "Докато другите деца по света зяпаха телевизия, аз трябваше да гледам публични екзекуции на живо." Какъв израз - "на живо"! И, както още си спомни Лунг: "Когато бях на седем години и червените кхмери отвеждаха баща ми, аз се молех не за спасението му, а да го убият бързо и безболезнено." Пном Пен е бил истински призрачен град. От 1970-а до 1975-а населението му нараства от половин милион до два милиона. През следващите 3 години там остават по-малко от 50 000. По-малко, отколкото събира стадион "Васил Левски".
Освен куфар и малко съчувствие към камбоджанците всеки запътил се към столицата им трябва да си вземе, при това на ръчен багаж, мисълта, че 19 250 деца там са заставени да проституират. Мнозина от възрастните са принудени да продават децата си,
според собствения им израз, за да се спасят от бедността. И най-добре момиченцето да не е по-възрастно от 8-9 години. Родителите му обаче не се отървават от бедността, защото онези хиляда долара, които са получили, бързо свършват в днешни времена. Но и на това му се намира лесното. Продаваш сестрата. Гениално, нали?
За да сте сигурни, че онази, с която играете комар, приготвя ви лулата с опиум или просто сте хванали за ръка и се разхождате из Речната градина край река Меконг, го прави доброволно, избягвайте "общежитията" в кварталите Тул Корк, Кео Чандра, Свай Пак... И едно напътствие от американеца Джейми Пинкхед, дългогодишен резидент: "В парка „Хун Сен” момичетата наистина са по $3, но когато там ви пребият и ограбят, трябва да се радвате, че само с това ви се е разминало."
Може би вече е почти сигурно, че Пном Пен не е най-жизнерадостният град. Изобщо не е така. Жителите му са любезни, услужливи, а тризвездните хотели по петнайсетина долара с включена закуска, са като българските четиризвездни.
В заведенията тече неистов купон, подгряван от изперкали англичани, французи, австралийци и американци. Само в Пном Пен все още може да присъствате на автентично пого под звуците на "Рамоунс" или "Пистълс", а също и да куфеете на Breaking the Law от "Джудас Прийст", без да ви сметнат за интелектуален инвалид в критическата. Същевременно местните, е повечето местни вътре са девойки, които си търсят европеец, с когото да се поразходят покрай Кралския дворец, ще се смеят невярващо и ще клатят глави на вашия бенефис. Пъбът Sharky`s е типичен пример за натрапчива британска култура в центъра на франкофонска Югоизточна Азия. Между другото, почти всички любители на животни могат да открият своя бар в столицата.
И така! "Розовият слон", "Коткарника", "Динго бар", "Жабата и папагалът" (с най-доброто от английската кухня, доколкото е възможен този израз), "Мързеливата риба" (наистина са страхотни речните им деликатеси), "Свободен като птичка", "Подпийналият носорог", "Пикливият папагал", "Китът Н`Хои"...
Има и други тематични места из Пном Пен. Ирландците си киснат в "Зелената вечерница". В „Панчо Виля” мериканците давят възторга си с текила, че все още са останали места по света, където могат да си качват ботушите на масата. Французите обичат "Още някъде", а журналистите - "Чуждестранен кореспондентски клуб в Камбоджа". Те май са проявили най-малко въображение, когато са съчинявали име на клуба си. Останалото звучи, както следва: моряшкият "Надежда и котва", пъбът на ливърпулеца Мартин с най-красивите и леснодостъпни танцьорки на света "Отегчен, самотен и гладен", където лично те ти сервират, джазменският "Ривърхаус", рокаджийският "Силвърадо", чисто метълският "Сърцето на мрака" (явно и метълите не могат да се отърват от клишетата), тихуанският "Гринго бар". И най-накрая „Джунглата” - локалът, където спокойно се замъкваш, пийваш и после врътваш някой як търкал.
Пном Пен е прелъстителна, омайваща и леко страховита столица. Или ако решим да го преразкажем през знаковите му заведения между 51-ва и 104-а улица, той е: "Уморителен град, където все още си самотен и гроги от предната вечер, но където може да пуснеш котва и да продължиш да се надяваш, че дори след като си се докарал до състоянието на розов слон или поне на пиклив папагал, пак ще забършеш нещо от "Коткарника" и ще продължиш да се чувстваш свободен като птичка. А всъщност Пном Пен винаги е бил известен като "Перлата на Югоизточна Азия".
Край нямат тия баналности.

Пном Пен, 2006 г.